Роман за бог, слязъл инкогнито
Ти си автор, още не знаеш колко си велик. Тази, която обичаш, ти е изневерила, животът за теб вече няма смисъл и един ден, за да я забравиш, заминаваш на пътешествие с “Титаник”, но той потъва в Южните морета. Спасяват те (ти единствен си оцелял) диваци с пирога и прекарваш дълги години, без никой да знае нищо за теб, на един остров, населен само с папуаси, с момичета, които ти пеят сластни песни, олюлявайки гърди, закрити едва с венци от екзотични цветя. Започваш да свикваш, наричат те Джим, както наричат всички бели. Едно момиче с кехлибарена кожа една вечер се вмъква в колибата ти и ти казва: “Аз твоя, аз със теб.” Всъщност е прекрасно да лежиш вечер на верандата и да гледаш Южния кръст, докато тя милва челото ти.
Живееш, следвайки цикъла на изгревите и залезите и не знаеш друго. Един ден пристига моторна лодка с холандци, ти научаващ, че са изминали десет години, можеш да тръгнеш с тях, но се колебаеш, предпочиташ да размениш кокосови орехи срещу храна. Обещаваш, че ще се погрижиш за прибирането на конопа, диваците работят за теб, ти започваш да плаваш от остров на остров, ставаш Джим Царя на Конопа. Някакъв португалец-авантюрист, разсипан от алкохола, пристига и започва да работи за теб, отърсва се от порока, всички заговарят за теб из Зондските морета, даваш съвети на махараджата на Бруней за похода му срещу речните даяки, успяваш да очистиш от ръждата някакво старо оръдие от времето на Незнамсикой Сахиб, което се зарежда със старо желязо, обучаваш отряд верни малайци със зъби, почерняли от дъвкане на тютюн. В една схватка близо до Кораловата бариера старият Сампан със зъби, почернели от тютюна те прикрива със собственото си тяло като с щит: “Аз съм щастлив, че мога да умра за теб, Джим, Царю на Конопа.” Мили старче, верни Сампан, приятелю мой.
Вече си прочут из целия архипелаг между Суматра и Порт о Пренс, преговаряш с англичаните, в корабните списъци на пристанище Дарвин си регистриран като Курц и вече си Курц за всички – само за диваците оставаш Джим Царя на Конопа. Една вечер, докато момичето те милва на верандата и Южният кръст блести както никога, о, колко е различен от Голямата Мечка, ти разбираш: искаш да се върнеш. Само за малко, колкото да видиш какво е останало от теб там.
Качваш се на моторницата, стигаш до Манила, оттам със самолет си в Бали. После Самоа, Адмиралските острови, Сингапур, Малта и си у дома.
Изминали са вече осемнадесет години, животът е сложил отпечатъка си върху теб, лицето ти е загоряло от тропическите ветрове, остарял си, но може би си по-красив. И ето, че веднага щом пристигаш, откриваш, че всички книжарници рекламират твоите книги, многократно и луксозно преиздавани, името ти овенчава фасадата на старото училище, където си се учил да четеш и пишеш. Ти си Великият Изчезнал Поет, съвестта на поколението. Романтични момиченца се самоубиват над празния ти гроб.
И после срещам теб, любима, нежните ти очи са обрамчени от множество бръчки, на лицето ти, все още красиво, се чете мъчителния спомен и нежните угризения. Почти те докоснах там, на тротоара, на две крачки съм от теб и ти ме погледна, както гледаш всички, търсейки Другия отвъд прозрачната им сянка. Можех да те заговоря, да залича времето. Но защо? Не получих ли вече това, което исках? Аз съм бог, аз съм олицетворение на самотата, на въплътената суетност, самото отчаяние, че не съм като всички други едно от собствените си творения. Всички други, които живеят в моята светлина, и аз, който живея сред нетърпимото искрене на своя мрак.
из “Махалото на фуко”